Манджички XD

Улицата

~1~

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/en/thumb/4/44/Broad_Street_in_the_Snow.JPG/800px-Broad_Street_in_the_Snow.JPG

Не мога да я позная. Побеляла е цялата. Но не от сняг, а от посипаният кожух от сол. Хрущи толкова приятно когато стъпвам по него...
Цялата улица е побеляла. Като пресъхнало море. Помислих си, колко прасета могат да се осолят с тази сол. Напомни ми за планините от сол които видях на черноморието, дюните, скумрията която ядох в казармата, а после и за хекът...
Улицата е затворена за автомобили. Има две дълги жълти ивици раздираща я на 3 платна. Като на състезание, всеки се надпреварва с времето. Бързам* и аз... дъхът ми оставя диря от пара вдигайки взор нагоре, а там е тя. Толкова красива и бляскава. Изтънчена и очарователна. Едновременно обсипана със светлини, но без да е кичозна – коледната ни украса. Отне им две седмици за да я сложат, а днес я свалиха за няколко часа Публикувано изображение
Много си я харесвам. Обичам да и се наслаждавам нощем, да бляска като диамантен прашец от безброй светлинки. Семпло и внушително. Днес мина един кран, а след него останаха тези купчини от навързани скъпоценности. Хората ги подминаваха небрежно. Сякаш забравиха, че до вчера озаряваха небосвода. Елегантни гирлянди докъдето стига взорът – един подреден Млечен път преборващ хаоса на небесната карта.
Прииска ми се да си взема и аз... толкова малко неща ме подсещаха, че е било Коледа. Без надзор, там до дърветата... Грабнах си набързо и потеглих за вкъщи. Да бе, това да не е филм. Гледах ги жално от прозореца, а после ги подминах и долу. Сякаш не ги познавах. Не се обърнах назад, а знаех, че утре няма да ме посрещнат...

* - как ми започва деня:



онуй дръпнaтото на 07 януари 2010 - 20:13 :
9 без 15, няма време...
обличам се с почти невиждащи очи... пишкам Публикувано изображение
9 без 13, треперя
9 без 12, пресмятам, че ако си измия зъбите ще закъснея Публикувано изображение
9 без 11, шляпам с джапанки обратно... пътя е дълъг и опасен... още спя Публикувано изображение
вземам си флашката и обувам панталона, измерил съм го - 20 секунди (по норматив)
9 без 10, скованите ми ръце се мъчат с бравите... това е маратон... остават още 3 ключалки...
9 без 5, бързам
9 без 3, закъснявам...
9 без 1, вече виждам знамето...
9 и 2, закъснял съм...
9 и 3, пиша се, че съм дошъл в 9:00
9 и 4, щастлив съм... като се стопля ще се събудя.......





~2~

Лятото си имахме нов просяк. От модерните – със слънчеви очила. Стоеше си необезспокояван на входа, от другата страна на улицата където лежеше безпомощно трупа на коледното ми настроение и човек не би се досетил за намеренията му, ако не беше един картон на който ги беше написал: "Събирам за хляб". Имаше и паничка, от онези стиропорените, които ги дават с каймата или по гробищата на помен.
Чувстваше се уютно или по скоро не му личеше да му е неудобно. Не беше класически просях - на село ходя с по-скъсани дрехи, нямаше тъжен поглед, движенията му бяха живи и енергични. И там на картона - "ХЛЯБ". И си стои. И чака. Хляб. Пардон, пари за хляб. Шегувах се с колегите да му купим един хляб да видим ще си тръгне ли. Защото той си мълчи, но когато минаваш край него те поглежда с укор: "Да, ти имаш пари в джоба, а не ми даде за хляб!". Имаше от издължените очила с потъмнени стъкла. Аз никога не съм имал. Сигурно ги е изровил от някъде. Сигурно и да си просяк си има своите малки благинки. Когато очите ме заболят и поглеждам на вън... там ме чака той. Гледам го от високо, но той е спокоен, брои си левчетата в джоба и мога да видя какво точно има в паничката му. Там са отбрани само жълти монети - да не подведе някой, че вече има пари за хляб и няма нужда повече. Винаги има нужда от още. През шарената сянка летният полъх галеше разхвърляното му мургаво тяло, а аз го гледах от своята каменна кула.
Странен екземпляр... Беше на автопилот. Той не казваше нищо, не молеше и не гонеше хората. Стоеше си със своята обява, като закоравял просяк, а опитът му подсказваше, че колкото по-дълго чака, толкова по-голям е шанса за слука. След няколко дена зачезна. Най-сетне. Намерил е хляб.





~3~

Тази седмица отново изпитах емоция. Те, емоциите, бързо се амортизират, а претръпнеш ли, връщане назад няма.


"Нещата се повтарят, но не могат да бъдат едни и същи." - подпис на едно кученце

Детски трепети, любовни трепети, безтрепетност. Третото е последен стадий на заболяването. То завършва с летален изход - смърт. Във всичко може да си девствен само веднъж. Максимум 4-5 пъти, ако съдим по Бритни, но със сигурност не можеш да нагазиш на едно и също място така че да е едно и също всеки път. Защото е различно. За първи път е само веднъж. После се чудиш на акъла на децата какво толкова викат и се смеят... ами просто са живи още...
Бях отново на прозорчето. Виждах от птичи поглед улицата отдолу. Студ. Ръцете много ме болят докато стигна работа, защото са измръзнали. Навън е пусто. А лятото са стотици хора, 4-5 бебешки колички, млади които се целуват, други говорят на висок глас и се смеят, защото е шумно, мирише на дюнери, в тълпата се виждат балони, хората са облекли новите си дрехи и са доволни.
А сега, контраста се усеща по-силно. Няма жива душа. Сякаш над градът тегне някаква магия. И тогава, се появи една инвалидна количка. Жена на средна възраст, се отблъскваше с единият си крак и се движеше с гръб напред. Справяше се с лекотата която се придобива само след години практика. След нея - ако не спазваше нейното темпо, щях да се заблудя, че няма нищо общо - едно момиченце. Трудно ми беше да го разпозная. Около 12 годишно (по ръст), беше опаковано дебело с дрехи. Приличаше на вързоп от одеала увити на няколко ката. С ръкавици, шапка и шал. Само малка ивица на очите издаваше, че това е човек. И тогава, като някаква гротеска от извратен филм видях и друго. Левият и крак, някак неестествено беше извит навътре и се блъскаше в десният. Преминаха по своята пътека номер 2, като зимен мираж. Плавно и магическо. Отнесоха и мен...






Разпиля се класа ни по вятъра
и сега, ако все пак се срещаме,
то е просто защото понякога
всеки търси по нещо от себе си.

Ето вижте по главната улица
в този миг преминава момичето,
във което си спомням, че влюбих се
и дори и прошепнах "обичам те".

Но така си останаха думите
да висят в тишината на стаята,
би звънеца и всички се втурнахме
любовта да намерим - голямата.

Вероятно мнозина я срещнаха,
а пък други за миг се разминахме,
но вървим по главната улица
и забързани даже не спираме.

Разпиляхме се всички по вятъра,
а понякога все пак се срещаме,
но дали на главната улица
не загубихме нещо от себе си.

Разпиляхме се всички по вятъра,
а понякога все пак се срещаме,
но дали на главната улица
не загубихме нещо от себе си.





Бяхме момчета 16 – годишни, и аз и ти;
Бяха мечтите ни розово – сини, и до зори
Мечтаехме заедно как ще се втурнем в живота свой,
Пълни с надежди, готови на всичко, дори и на бой.

После в живота ни странно се стече, и аз и ти
Тръгнахме вече в различни пътеки, помниш нали?
Срещи незнайни и все по – случайни имахме с теб,
Всеки прегърнал своето щастие бяга напред.

Нямаме време, време дори
Да се погледнем честно в очи
И да си кажем :"хей как така,
Нали живеем врата до врата!"

Моят прозорец гледа към двора, където днес
Децата откриват света както някога ние със теб
Всичко ли пак така се повтаря? Да или не?
Искам да викна така че да чуят за миг поне.

А имахме време,време за всичко
А вече със тебе сме много различни...

1 коментар:

  1. мда, интересно .......събуди ми любопитството ....дори това да не е целта на блога .....

    ОтговорИзтриване